„НИК ПАУЪЛ беше сърцето на този филм. Той събра всичките партньори-копродуценти да работят заедно, беше истински стратег на този проект. Аз го чувствах като мой по-голям брат… Идеята е да посветим прожекциите в София на него!“
През лятото на 2020 година имахме възможност да се срещнем с голяма част от авторите на филмите, представяни в програмата на 24-тия София Филм Фест благодарение на световната мрежа, най-вече online. В навечерието на българската премиера на най-новия филм „ВЪРБА“ на световноизвестния режисьор Милчо Манчевски публикуваме едно интервю, което екипът ни направи в месеците на всеобща пандемична изолация, а сега дойде времето да го споделим с публиката. Разговорът води Цветан Цветанов.
Можем да разпознаем по много и различни начини, че сме се срещнали с филм на Милчо Манчевски. Сред отличителните характеристики са например рязката смяна на перспективата на разказа, съчетанието между минало и настояще, специфичната музика (за първи път във „Върба“ включвате музика от своята собствена група от миналото „Бастион“), могат да се открият различни слоеве в сюжета, където истинската история се преплита с приказката. Нищо не е случайно, нали?
Милчо Манчевски:Този филм е един вид затваряне на кръга, завръщане там, където започнах с „Преди дъжда“ – с оглед на емоционалния градус на филма, но и на степента, до която филмът се опитва да дълбае в областта на структурализма или концептуализма. Винаги съм се опитвал да имам по малко и от двете, за да постигна баланса между тях и емоционалността. Обичам експерименталното изкуство, експерименталните филми, но в същото време харесвам филми, а и изкуство въобще, които разпалват емоциите ми като зрител, потребител на изкуство. Често опитвам да постигна този баланс – дали чрез структура от три части, или чрез квази-документален филм, или с помощта на комбиниране между документално кино и игрален разказ в един и същи филм, където двете нямат нищо общо от гледна точка на историята… Но в този филм – „Върба“ – наистина се опитвам да се върна там, откъдето всичко започна. Отново имаме история в три части, филмът е много емоционален и като автор го чувствам близък до „Преди дъжда“. Така че – тръгнах на пътешествие, което завърших и сега отварям нова глава с „Върба“.
Откриваме едно послание, по-специално в първата част, което присъства и в други ваши филми – като „Сенки“, например: „Върни това, което не е твое“…
Милчо Манчевски:Да… Когато пиша, а и когато режисирам, нещата при мен стават много интуитивно. Ако почувствам, че вървя в правилната посока - продължавам натам. Не започвам с дневен ред или с послание. Но това е абсолютно вярно наблюдение - има го усещането за поука, най-вече в първата част на филма. И това идва от факта, че тази част е приказка, легенда. Всъщност – повече приказка, отколкото легенда. Стигаме до един извод в края на историята, нравоучение – нещо, което продължаваме да чуваме в приказките отново и отново. Беше някак естествено тази история да завърши точно по такъв начин. В Холивуд има много подобни примери – и съзнателни, и несъзнателни. В европейските филми ги откриваме по-рядко, в азиатските - също. Но като цяло първата част на „Върба“ е една приказка, която сме си въобразили, и тя остава като заклещена в тази специфична структура на поуката.
В предишни интервюта с Вас като гост на София Филм Фест сме коментирали, че могат да се открият определени автоцитати във всеки Ваш следващ филм. Но може би не е точно така. Тези „автоцитати“ биха могли да се възприемат повече като продължения на нещо, започнато от Вас в предишен филм, което е и реминисценция в следващия, от съвсем друг ъгъл…
Милчо Манчевски:Да, просто е направено като игра, увлекателно. Мисля, че когато създаваш изкуство трябва да си като играещо дете. Но все пак си и възрастен, затова носиш огромна отговорност за завършване на делото, отговорност да го направиш достъпно, да отговориш на всички практически критерии – снимачните графици, дължината, техническите и финансови аспекти. И все пак не трябва да се отказваме от играта. Част от нея е съвсем проста – цитиране на други филми, цитиране на режисьори, на които наистина се възхищавам, повторение на неща, които съм правил в предишни филми. Понякога е несъзнателно, понякога твърде съзнателно. Например винаги поставям фотографирания си образ под някаква форма. Нещо като това, което прави Хичкок, но аз използвам снимка. Направих го в „Преди дъжда“, появявайки се на фотографиите като затворника, когото застрелват в тила… Хареса ми, беше чудесна шега, продължих да я повтарям. И хората непрекъснато ми пишат – „а, открих те, ти си на тениска, или на скрийн сейвър…
- Или продавате кафе…
Милчо Манчевски: Да, във „Върба“ съм на плакат като доктор, продаващ кафе. И името на кафето е „Баба Маца“.
Има още нещо много важно в този филм – балансът между звук и тишина във всичките ви творби е важен, но тук има директно ням герой в третата част.
Милчо Манчевски:Това отново е един вид затваряне на кръга. Първият главен герой в първата история на първия ми филм не говори. Тук последният ключов герой в последната част на последния ми засега филм също не говори. Има нещо магично, красиво и плашещо в тишината. Тишината, когато си решил да не говориш, но също така и тишината, когато искаш да говориш, ала не можеш. Филмът е добра медия за изследване, и продължавам и да се връщам към това. Защото вие виждате хората и виждате, че те не могат да говорят. И понеже е филм, а не книга, не можете да прозрете какво наистина има в главата на героя. Това добавя още един слой на драматизъм и към историята, и към героя.
И последният въпрос засега е малко по-философски и следва тези месеци на карантина и пандемия… Мислите ли, че цялата фестивална сцена и начините на правене на филми ще се променят, или е още рано да се предвиди?
Милчо Манчевски:Не знам. По много начини нещата вече са се променили. Някои хора са по-гневни, други са по-примирени, личният контакт е далеч по-ограничен и това трябва да ни е засегнало, въпреки че е едва от няколко месеца. Относно правенето на филми и провеждането на фестивали… надявам се първо да се открие ваксина, после лекарство, а междувременно ще се създаде и протокол как да се снимат филми и как да се посещават зали. Но със сигурност ще бъде добавено ново средство към начините ни на работа, към това как да показваме филмите си. Трябва да проследим и доколко е успешно онлайн провеждането на фестивали, но със сигурност се нуждаем от повече практика в тази насока, защото нещата ще останат така поне за известно време. Не знам, разбира се ще бъде жалко да изгубим възможността да сме близо до хората, независимо дали си с тях в една зала, което е велико изживяване, или в начина, по който ще правим филми, защото не можеш да снимаш филми без близък контакт. Ще видим…